Интересно:
Това е единственият син вид от род Poecilotheria. Подобно на други в своя род, той показва сложен фрактален модел на корема.

Терариум:
За Poecilotheria metallica се препоръчва вертикален терариум с минимални размери 40x40x40 см. Тъй като този вид е дървесен, е важно да се осигурят достатъчно възможности за катерене, като се използват клони, кора от корк или други подходящи материали, като изкуствени цветя, лиани и др.

Вода и влажност:
Poecilotheria metallica изисква висока влажност, между 75% и 85%. Това може да се постигне чрез редовно пръскане на терариума и осигуряване на плоска купичка с прясна вода. Важно е да се избягва прекомерно пръскане, което може да доведе до развитие на гъбични инфекции. Ако искате да създадете идеален хабитат е желателно да сложите и малки изоподи в терариума, които ще ядат всички остатъци от вашата тарантула.

Температура и отопление:
Оптималната температура за Poecilotheria metallica е между 25°C и 30°C през деня и около 20°C през нощта. За поддържане на тези условия може да се използва нагревателна подложка, като се внимава да не се излагат на директна светлина, тъй като тези тарантули са чувствителни към светлина.

Субстрат и обзавеждане:
Субстратът трябва да бъде влажен и да поддържа необходимата влажност. Кокосовата стърготина или смес от торф и кокосови влакна са подходящи варианти. Субстратът трябва да бъде влажен, като се използва кокосова стърготина или смес от торф и кокосови влакна, с дебелина около 3 см.

Храна:
Както всяка тарантула и този вид е 100% хищник и се храни основно с насекоми като брашнен червей, кралски червей, щурци, скакалци, хлебарки дубия. Младите индивиди трябва да се хранят 2-3 пъти седмично, докато възрастните могат да се хранят веднъж на 1-2 седмици. Важно е да се осигури разнообразие в храната, за да се поддържа здравето на тарантулата.

ВАЖНО! – Този вид тарантула не е подходящ за начинаещи! Тя е изключително бърза и агресивна, което я прави предизвикателство дори за опитни любители. Ако нямате опит, не се притеснявайте – ние сме тук, за да ви помогнем! Ще ви дадем съвети и ще ви насочим към най-подходящия за вас вид.

Текст: Радост Филипова

Разпространение:
Кайманът на Кювие се среща в Южна Америка, главно в басейна на Амазонка, във Венецуела, Колумбия, Гвиана, Бразилия, Перу, Боливия и Еквадор. Той обитава сладководни потоци, реки, блата и гористи местности, като предпочита води с гъста растителност.

Терариум:
За правилното отглеждане на кайман на Кювие е необходимо да се осигури просторен терариум или акватерариум с минимални размери 200x100x80 см за млад екземпляр. Възрасните индивиди изискват още по-големи условия, особено ако ще се отглеждат в домашна среда.

Вода и влажност:
Този вид кайман се нуждае от дълбок воден басейн, който да заема поне 60% от терариума. Водата трябва да бъде филтрирана и поддържана чиста, като редовно се сменя част от нея. Влажността в терариума трябва да е висока (70-80%), което може да се постигне чрез пулверизиране на средата и използване на автоматични системи за овлажняване.

Температура и отопление:
Температурният диапазон в терариума трябва да се поддържа между 26-30°C през деня и да не пада под 22°C през нощта. Водата трябва да бъде с температура около 24-28°C. За отопление могат да се използват керамични нагреватели, топлинни лампи и подводни нагреватели за водата. Важно е също така да има UVB лампа, която подпомага метаболизма и усвояването на калций.

Субстрат и обзавеждане:
За сухата част на терариума се препоръчва субстрат от кокосови влакна, кора от дървета или специализиран торф, който задържа влага. Декорациите могат да включват корени, камъни и гъста растителност, които ще осигурят укритие и ще наподобяват естествената среда на животното.

Храна:
Кайманът на Кювие е месояден хищник. В природата той се храни с риба, земноводни, насекоми, гризачи и дребни влечуги. В домашни условия може да се храни с риба, пилешко, гризачи (мишки, плъхове), насекоми (щурци, брашнени червеи) и специализирани хранителни добавки, съдържащи калций и витамини. Важно е да се осигури разнообразна диета, за да се избегнат дефицити на хранителни вещества.

Интересна информация за вида:
• Кайманът на Кювие има изключително твърди и костеливи люспи, които му осигуряват добра защита от хищници.
• Въпреки че изглежда малък и безобиден, този вид може да бъде агресивен, особено ако се чувства застрашен.
• Той е известен със способността си да обитава по-хладни райони в сравнение с други каймани и алигатори.
• Кайманът на Кювие е нощно животно и е най-активен след залез слънце.

Отглеждането на този кайман е предизвикателство и изисква ангажираност, но при правилни грижи той може да бъде дългогодишен екзотичен спътник.

Ние от Jivaexzotika можем да изработим по поръчка подходящия хабитат за вашия кайман и винаги ще сме насреща, за да ви съдействаме в отглеждането му!

Текст: Радост Филипова

Влага и вода: Изисква пръскане с вода сутрин и вечер за повишаване на въздушната влажност при нормални стойности през деня 50-60% до 80-90% нощем.

Температура и осветление: Температура в топлата зона трябва да е 30-32°C, в хладната зона 22-25°C. Допустимо е спадане на нощната температура, но не по-ниско от 15°C. За осветление е необходимо поставянето на УВБ с 5% на разстояние 15-20см от зоната за припичане, УВА лъчение за повишаване на температурата. При аранжиране с живи растения ще е необходимо допълнително освеление с топлина на светлината 4000-6500 келвина. Продължителността на светене е около 8 часа на ден.

Обзавеждане: Препоръчително е да се направи с био-активно с изоподи / моля, линка да се вмъкне на връзка: https://jivaexzotika.bg изоподи-в-биоактивния-терариум/ дъно с посадени живи растения и различни лиани, клони и растения за катерене. Височината е от значение, за да може животните да имат място за почивка, да не си пречат и да могат да ловуват активно.

Пепелянката /Vipera ammodytes/ е вид змия от семейство Отровници (Viperidae), разпространена на Балканите и в част от Близкия изток. Тя се смята за една от опасните европейски змии, заради дългите си зъби (до 13 mm) и сравнително силната отрова, но за човек и едри животни не е опасна. . Достига дължина до 50 – 70 cm, изключително рядко над 100 cm. Максималната дължина на женските е по-малка, отколкото на мъжките, макар че средният им размер е по-голям.Максималният размер зависи и от подвида, като северните форми са по-едри от южните. Този вид се среща в цяла България до 1450 m надморска височина.

Като цяло усойницата не е агресивен вид, а е по-скоро страхлива и хапе само когато е застрашена. В много случаи ухапванията са след настъпване или нападение от наша страна на змията. Тя обикновено се укрива при признаци на опасност, но когато те изчезнат се връща, често на същото място. Когато е заплашена, предната част на тялото се извива в S-образна форма, подготвяйки се за нападение. Понякога усойниците показват присъствието си със силно и постоянно съскане, като често такива индивиди се оказват бременни женски. Отровата на усойницата е силно токсична, но поради факта, че инжектира твърде малко количество от нея (10-18 mg при екземпляри с дължина 48-62 cm), ухапването рядко е смъртоносно, неприятен е ефектът след това, който наподобява изгаряне на мястото, но минава до няколко дни.

Изключително студоустойчивo влечуго, което прекарва зимата в зимен сън, в меки зимни дни те излизат на повърхността, за да се припичат, като често дори се придвижват през снега. Среща се чак в Скандинавия и Сибир. При опит усойници са замразени шоково на -4 градуса по Целзий, след което 9 от 10 оцелели. При бавно и продължително излагане на минусови температури нито една не издържала. Ключово за оцеляването им е намирането на подходящо място за хибернация. В България е установена в Стара планина (от района на Чупрене до Карнобатската планина), Витоша, Рила, Пирин, Осоговската планина, високите части на Родопите, Същинска Средна гора и Люлин, като са регистрирани представители на два подвида – V. b. berus и V. b. bosniensis. В Северен Пирин, Средна и Източна Стара планина и някои части на Родопите се среща напълно черна меланистична форма. Среща се в разнообразни местности – сипеи, каменисти склонове, по краищата на горите и други, както и във влажни местности, като мочурища и край потоци, езера и вирове. В южната част на ареала може да бъде открита във влажни места в низините или на голяма надморска височина. Усойницата е активна главно през деня, особено в северната част на ареала. Движи се предимно по земята, макар че са наблюдавани случаи, в които се катери по стръмни склонове или в ниски храсти, за да се припича или търси храна. Основната храна на усойницата са дребни бозайници, като мишки, полевки и земеровки, както и гущери. Понякога улавя слепоци и дори къртици, както и земноводни – жаби, тритони и дъждовници. Наблюдавани са случаи, в които яде птици и яйцата им, като се изкачва по храстите до гнездата. Малките се хранят с дребни бозайници, малки гущери и жаби, както и насекоми, червеи и паяци. След като достигнат дължина около 30 cm диетата им започва да прилича на тази на възрастните.

Медянката /C. austriaca/ е малка неотровна змия, която хапе, когато се чувства заплашена. Хората често я бъркат с пепелянката, мислейки, че е отровна. Медянката прилича на пепелянката, но информираният човек не би ги сбъркал! Тя няма рогче на носа. Типично поведение за вида е силното съскане и дуене, когато се почувства застрашена. 

На дължина достига до 65 cm, в много редки случаи – до 90 cm. На цвят е сива, понякога с кафеникав оттенък, но има и форми с бакъреночервена окраска, откъдето идва и името „медянка“.

По гърба си има неправилни тъмни петна, наподобяващи слабо зигзаговидната окраска на усойницата, поради което неопитни хора я бъркат с нея и неоправдано я смятат за опасна. Лесно се отличава от другите наши змии по тъмната ивица, която преминава през окото. В България е разпространена в цялата страна до надморска височина 1600 m. В региона на София се среща в планина Плана и Витоша. Предпочита редки гори в близост до скалисти местности и сипеи. При заплаха понякога използва подземните тунелите на червеите, за да се скрие.

Активна е през деня и се храни главно с гущери. По-едрите екземпляри ядат и гризачи и насекомоядни, рядко жаби и малките на птици. В края на лятото или началото на есента женските раждат 2 до 15 малки, които са дълги 125 – 170 mm.

В България се среща по долината на Струма до Кресненския пролом на север и в района на Созопол. До началото на 20 век е съществувало и находище край Асеновград. Обитава обрасли с треви и храсти сухи и топли скалисти местности. През лятото е активен главно през нощта, а през деня се укрива под камъни или храсти. Храни се главно с дребни гризачи и насекомоядни, по-рядко с гущери, малки на птици и други. Женската снася 2-4 обли яйца най-често през първата половина на юли с размер около 36 мм

Котешката змия / Telescopus fallax/ не случайно носи това име. Причините са две – очите на този вид са с продълговати зеници, приличащи на котешки, а самата змия е сива с черни петна, като много наподобява котешка опашка. В България е защитен от Закона за биологичното разнообразие, а също и по силата на приложение III на Бернската конвенция.

Тя се храни с дребни гущери и гризачи, които умъртвява, използвайки две „оръжия“ – първо се увива около тях, за да ограничи движенията им, а след това ги умъртвява с отровата си. Много леко отровна, зъбите й са разположени в задния край на горната челюст, поради което за човека е напълно безопасна. Когато е застрашена, хапе, но общо взето е плашлива змия, която бърза да се скрие в случай на опасност.

Червейницата / Typhlops vermicularis/ е уникална змия. Прилича много на дъждовен червей, много е малка и се храни с мравки. Живее в почвата, а опашката и главата на тази змия се различават трудно. Достига дължина до 35 – 40 cm. Разпространена е в югозападните части на Централна Азия (Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан, Афганистан, части от Пакистан), Иран, Ирак, района на Кавказ, Турция и Кипър, южните части на Балканския полуостров, включително по-голямата част от Албания и Македония и южната част на Тракия.

Пясъчната (турска) боа / Eryx jaculus / е единственият представител на семейство Боидни (Boidae), срещащ се в най-южните райони на България. Въпреки, че е боа, тя не е с размерите на боите, които виждаме по научнопопулярните предавания. Достига дължина 50-75 cm.

Изключително добронамерена е и не се плаши лесно, човек спокойно може да я хване, но трябва да знаете, че отделя лек мускус, който лепне и мирише много леко. Това й служи като защитна реакция, за да не бъде изядена.

Не е отровна и рядко хапе ( не болезнено за човека) при улавяне. Тя е един от най-застрашениете видове влечуги в България.

Гърбът на змията е жълтеникаво-кафяв с неправилни по-светли петна, които се редуват с по-тъмни. Коремът е по-светъл с тъмни петънца. Опашката е много къса с тъп край, очите са малки. Малко щитче, разположено над устата, като лопатка, помага на змията да се заравя в почвата.

Едно от любимите места на пясъчната боа е пясъка, където лесно се заравя и се движи под него. Обитава и каменисти места, рохки и песъчливи почви, бедни на растителност. През деня се крие в почвата, а през нощта излиза на лов. Храни се главно с гризачи, гущери и насекоми. Женските раждат по няколко малки в края на лятото или началото на есента.

В Европа е известен от няколко находища около Истанбул, които вероятно са унищожени от разрастването на града. През 1972 година два екземпляра са събрани от Владимир Ценов в околностите на град Царево (тогава Мичурин) и доставени на природонаучния музей в София, но са регистрирани като Coluber najadum. През 1979 видът е отново установен и вече правилно описан като Coluber rubriceps в България, като става най-скоро откритото влечуго в страната. Среща се в ограничен район в близост до брега на Черно море между Созопол и Ахтопол.

Черновратата стрелушка предпочита скалисти местности с редки храсти. Активна е през деня. Основната ѝ храна са гущерите. Както и таксономически близкият тънък стрелец (Coluber najadum), черновратата стрелушка е изключително бърза и подвижна змия. За разлика от него обаче, макар и рядко, когато е уловена, черновратата стрелушка може слабо да съска.

Стрелушката (Platyceps najadum), наричана също тънък стрелец и синьопетнист смок, е вид змия, срещаща се в Близкия изток и югоизточните части на Европа, включително в България.

Много често я бъркат с червеновратата стрелушка! Достига на дължина до 1,5 m.

Не е отровна, и не хапе силно, когато е заплашена. Тя е много пъргава и се придвижва изключително бързо по клоните на храсти и дървета, откъдето идва и името ѝ.

Стрелушката предпочита скалисти местности с редки храсти. Активна е през деня, като добре се катери по скали, дървета и храсти. Основната ѝ храна са гущери и по-рядко насекоми и гризачи. В началото на лятото женските снасят 4 до 12 силно продълговати яйца с размер около 44 mm. Малките се излюпват около края на август — началото на септември. Не е отровна!

Малките се излюпват през септември. Силно териториална змия, която през размножителния сезон пази избраното си място на всяка цена, много хора са били буквално гонени от мъжкарите, имайте в предвид, че това животно ще се изправи наподобяващ кобра, ще съска и може да измине 1-2м. докато се откаже от тази гоненица.

Ивичестият смок (Elaphe quatuorlineata), наричан също кощерица, е вид смок, който на дължина достига до 2 метра. Не е отровен, но хапе болезнено ако бъде нападнат и започне да се защитава. Предпочита гористи местности. Активен е през деня, като прекарва голяма част от времето по дърветата. Основната му храна са: птици и гризачи.

Аспидата /Vipera aspis/ е разпространена в Североизточна Испания, по-голямата част от Франция, най-югозападните части на Германия, Западна Швейцария и Италия, включително Сицилия. В България са открити само два екземпляра, при това в началото на 20 век. Единият е от района на Харманли и е уловен през 1933. Другият е намерен в колекцията на Катедрата по зоология на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ без подробности за мястото или годината на улавянето му. Освен тези два екземпляра, на Балканите са намирани и един край Сараево и един край Рипан, южно от Белград.

Аспидата предпочита слънчеви местности със сравнително сухи почви. Най-често се среща по каменисти склонове, но понякога се намира и в равнините. Наричана също каменарка, е вид змия от семейство Отровници (Viperidae), разпространена в Западна и Южна Европа. Обикновено достига дължина 60-65 cm, в редки случаи до 85 cm. Мъжките са по-дълги, но по-тънки от женските. Главата е широка, заострена отпред и ясно отличима от врата. Върхът на муцуната е леко, но отчетливо, повдигнат нагоре. Гръбните шарки варират силно, но много рядко имат ясната зигзагообразна форма, характерна за усойницата (Vipera berus). Жоивораждаща змия! Отровата на аспидата е по-силна от тази на пепелянката, но по-слаба, отколкото при усойницата. Въпреки това ухапването е болезнено, 4% от случаите,в които не е получена медицинска помощ, са фатални, поради алергични реакции.

Среща се и в района на Кавказ, Западен Иран, Северен Ирак, Турция и в изолирано находище в планината Хермон в Сирия. Живее главно в местности със степна растителност, като основната му храна са гризачите.

Смокът стрелец /Coluber caspius/, наричан също синурник, е вид змия, срещаща се главно в югоизточните части на Европа, включително в България. Не е отровен, но хапе силно, когато е заплашен.На дължина достига до 2,5 m. Разпространен в по-голямата част на Балканския полуостров, с изключение на неговите северозападни области. Среща се и на север от река Дунав по нейното долно течение, в Южна Украйна и Молдова, в южната част на басейните на Дон и Волга до Кавказ на юг и Северозападен Казахстан на изток. Среща се също на островите в Егейско море, Северна Турция и в изолиран район в Северна Унгария.

В България е разпространен до надморска височина 1100 m, като липсва по северните склонове на планините и високите полета в западната част на страната. Стрелецът обитава степни и скалисти местности, храсталаци и редки гори, както и обработваеми земи. Активен е през деня, като добре се катери по дървета и храсти. Основната му храна са гризачи, гущери, други змии, дребни птици. В средата на лятото женските снасят 6 до 18 обли яйца с размер около 45 mm. Смокът стрелец зимува самостоятелно или в група от няколко десетки екземпляра в кухини в почвата или скалите. Зимният сън обикновено продължава от края на октомври до края на март, но понякога отделни животни излизат на повърхността и по-рано, когато времето е слънчево.

 Активна е предимно през деня, макар че при топло време ловува и нощем. Снася в средата на лятото по 8-40 яйца, често в гниеща растителност, торища и други. Малките се излюпват след около 10 седмици и първоначално са дълги 11-18 cm. Тя не е отровна и при улавяне не хапе, но изхвърля бял секрет със силна миризма.

Сивата водна змия /Natrix tessellata/, наричана също дългоглава водна змия, е вид змия от семейство Смокообразни (Colubridae), разпространена в голяма част от Евразия. На дължина достига до 1,4 m, като женските са по-големи от мъжките. Цветът варира от сивкаво-зелен до кафеникав и почти черен, с по-тъмни петна по гърба. Тя не е отровна и при улавяне не хапе, но изхвърля бял секрет със силна миризма.

Още малко от нас…

Знаете ли, че слепокът и змиегущерът са най-бърканите със змия, а всъщност са гущери?

Слепокът /Anguis fragilis/, наричан още и крехар, е вид безкрако влечуго, външно много напомнящо на змия, въпреки че всъщност принадлежи към подразред Гущери (Sauria).

Слепоците са активни през деня и обичат да се припичат на слънце.

Хранят се с охлюви и червеи. Известни са със своето дълголетие – в природата достигат възраст около 30 години, а на затворено – до 54 години. Подобно на повечето видове гущери, слепокът може да откъсне опашката си без сериозна вреда за своето здраве, откъдето идва и името му крехар. Това му помага да се спаси от повечето хищници, които след опит да го заловят остават само с опашката му в ноктите си. Опашката израства отново, макар и най-често с по-малък размер. Друга интересна особеност на слепока, рядка сред влечугите е, че е живороден. През август-септември женските раждат по десетина малки. Те първоначално са сребристи, като постепенно до третата си година придобиват окончателния си цвят. Слепокът достига дължина около 50 cm, рядко до 65 cm. Отличава се от змиите по наличието на клепач, който може да покрива окото, и по преливането между главата и тялото. Кожата е гладка, люспите не се застъпват и, за разлика от змиите, слепокът я сменя на парчета, а не цялата наведнъж. Освен това езикът му не е раздвоен, както при змиите.

В България змиегущерът е разпространен в югоизточните части на страната – Източните Родопи, долината на Тунджа, Сакар и Странджа и в няколкокилометрова ивица по черноморското крайбрежие до Шабла на север. Изолирани находища има в долината на река Русенски Лом. В миналото е наблюдаван и в Петричко-Саданската котловина, но днес се смята за изчезнал оттам. (Среща се в южните склонове на Беласица в района на ез. Керкини). Змиегущерите в България са от подвида O. a. thracius. Този вид предпочита скалисти терени, обрасли с храсти и треви. През лятото се крие в по-сенчести места, като гори или дерета.

Змиегущерът се храни главно с охлюви и едри насекоми, по-рядко с дребни гущери и гризачи и малки на гнездящи по земята птици. Понякога негова плячка стават дори малки змийчета. Размножава се, като снася яйца. Макар че е по-бърз от повечето змии и гущери, при опасност змиегущерът не бяга, а се опитва да се прикрие, поради което е лесно да бъде заловен. При това той никога не хапе, а само върти бронираната си опашка, която е покрита с твърди рогови ръбести люспи.

Запомнете! Всяко влечуго отнето от дивото и отглеждано в терариумни условия, без научни цели е защитено от закона и това се счита за престъпление!

Те са застрашен вид и са записани в ЧЕРВЕНАТА КНИГА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ !

Ако желаете да отглеждате змия, винаги сме на ваше разположение за видове, които са развъдени в плен и могат да ви радват всеки ден с великолепния си нрав!

www.jivaexzotika.bg

Автор: Радост Филипова- Kubra